Докато се подготвям за разговора с Ивайло Калоянчев, забелязвам, че в повечето интервюта с него разговорът се върти около големия Георги Калоянчев. А напоследък и около внуците на Ивайло. Иска ми се читателите да се докоснат до света на един актьор, благословен със звезден баща, който цял живот е трябвало да доказва собствената си идентичност.
Повярвайте ми, той е различен. Толкова са различни двамата – баща и син. Бащата – дребен на ръст, голям с таланта си. Синът – голям и на ръст, и на доброта, и на талант. Такъв го виждам аз, такъв ви го представям. Не се налага да избирате – всеки свети със собствена светлина и тежи на своето място.
Разговорът ни за читателите на “Над 55” е на специална дата – 1 ноември, Денят на будителите.
– Честит празник!
– Благодаря.
– Хелоуин или Денят на будителите?
– Денят на будителите, разбира се. Какъв Хелоуин? Това е друг празник, младите и децата го празнуват. Нашите връстници – не.
– Има ли шанс да се върнем към българското, към корените, да намалим чуждото влияние?
– Все по-трудно става. Според мен много трудно, май няма да можем. Все повече се отдалечаваме от корените си
– Каква е причината според вас?
– Какво да ти кажа? Виж, много голяма част от нас отидоха да живеят и да работят в чужбина. Възприемат тяхната култура, техните празници. Приобщават се. Но знаеш ли какво ми прави впечатление? И аз пътувах много – почти в цяла Европа, в САЩ, в Канада съм играл. Имам чувството, че българите там по се държат и повече спазват българските обичаи, отколкото ние тука
– Значи не ни е виновна чужбината. Нещо тука се случва.
– Така е. Такова притеснение имам.
– Каква е мисията на хората на изкуството – да будят или да бунят народа?
– По принцип мисията е да будят. Но изискванията на публиката много се изкривиха. Гледат по-лекото, но може би това е хубаво. Понеже аз се занимавам с комедия предимно, харесват я, обичат комедията. То от нея могат да излязат сериозни теми, но има и такива, дето нищо не казват. Както и да е. Веселба да става. Ама то отвсякъде ни залива. Я погледни телевизията какво чудо е. Какви състезания, какви чудесии в търсене на рейтинг. Нищо не може да се направи по този въпрос.
– Обичате ли си професията?
– Много. И ако ме питаш с какво бих се занимавал – пак с това. Макар че 10 години се отделих от професията, не съм я практикувал, но това те бута, иска да се върнеш. И се върнах.
– Семейството ли ви насочи към нея?
– Не, баща ми даже не знаеше, че ще кандидатствам. Той беше против.
– Кой е най-големият ви стимул в работата?
– Усещането, че имаш контакт с публиката, е несравнимо. Не мога да го опиша с думи това чувство.
– Има ли срамна работа?
– За мене – не. Стига да е работа. Аз съм работил доста неща. През годините и в Киноцентъра съм бил, и плочки съм слагал, и фаянсаджия съм бил, и какво ли не съм бил.
– Коя е най-странната и неприятна работа, която сте работили?
– Няма такава. Каквото и да съм работил, правил съм го с удоволствие.
– А сега, ако се наложи нещо да се прави вкъщи, майстор ли викате?
– За по-леките неща сам се оправям. И синът ми помага. Ама за по-сложните викам майстор.
– Кога усетихте, че отношението на околните към вас е различно?
– Още откакто влязох във ВИТИЗ. То сравнението е неизбежно, с това съм свикнал. Важното е, че те сравняват с нещо много голямо.
А колкото е по-висока летвата, толкова по-високо се стремиш да скочиш.
Предполагам, че не съм я стигнал, но целта ми е това. А иначе сравнението наистина е неизбежно. Всяко дете на известен човек го сравняват с неговите родители. Ако се занимава в същата област, разбира се. Да кажа честно, в началото не съм осъзнавал какъв риск поемам, като избирам тази професия
Никога не съм предполагал, че ще ме сравняват с баща ми. Но вече съм свикнал.
– Как усещате, че сте живели – под сянката на големия Калоянчев, или по-скоро на завет до него?
– (Смее се.) Ами и двете.
Ако кажа, че не съм се възползвал от името, ще излъжа
То и сянката е голяма. Но както виждаш – оцелял съм.
– Какво ви мотивира да станете от леглото сутрин?
– Като се събудя – ставам, колкото и рано да е. Правя си кафето, цигарата – това е. Започва нов ден. Навремето не съм го разбирал, но сега разбирам баща ми. Той казваше: “Щом съм се събудил и започва нов ден, благодаря на Бог, че съм оживял още една нощ”.
– Как биха ви описали колегите?
– Не знам. Всичките казват, че съм бил много добър (смее се).
– А най-близките ви хора?
– Същото. Аз не съм конфликтна личност.
– Какво ви натъжава в живота?
– Ох, глупостта на хората. Простотията. Като гледам какво става по пътищата, как карат – и това ме натъжава. Бързат… За къде бързат? Не го разбирам това.
– Лесно ли се ядосвате?
– Лесно. Паля се лесно, минава ми бързо. Жена ми все това казва: “Стига бе, за глупости се ядосваш”. Ама какво да правя.
– Бързо ви минава, а прощавате ли лесно?
– Да уточним – аз мога да простя, но не забравям.
– Обичате ли да пътувате?
– Преди една седмица го говорихме това с жена ми. Обичам да пътувам, но в България. Обожавам Подбалканския път, много е живописно. Извън България ми е трудно. Може би защото не знам езиците. Така и не ги научих. Ама децата ги знаят. И сега с тях за Нова година ще пообиколим малко Европата.
– Минавало ли ви е през ума да емигрирате?
– Никога! А съм имал възможност. Не. Жена ми от 12 години е в Лондон. Но тя там си има мисия и ще я изкара до края. Така са бабите.
– Три неща, без които не можете?
– Много са, как да избера? Първото е – без театъра. Второто – без телевизия. И третото – без цигарите. Не знам какво трябва да стане, че да ги спра. Макар че преди много време ги бях спрял и година и половина не пуших. После си рекох, че мога да си запалвам по една цигара с кафето и няма да ми пречи. И така – една цигара сутрин и… пак се върнах.
– Как се разтоварвате и релаксирате?
– Тука, на къщата. Какво да правя на морето? Аз във водата не влизам. Да седя по барчетата? Тука ми е по-хубаво.
– Хуморът помага или пречи за разрешаване на проблемите?
– Помага. Винаги трябва да гледаме нещата откъм смешната страна.
Толкова мъка има по този свят, че трябва и малко хумор, за да минават по-лесно проблемите
– Казвали сте, че ролята на любовник не е за вас. Как тогава успявахте да впечатлите жените?
– А, трудно. С постоянство.
– Във вашата къща май повече мъжки рожби се раждат?
– А, имам и една внучка. Една принцеса си имаме.
– Какво е чувството да гушнеш внуче?
– Ох, неописуемо. Казват, че внуците се обичат повече от децата. Сега го разбирам, че е така. За децата все нямаш време, зает си, работа, не знам си какво. А за внуците си свободен и можеш да се занимаваш с тях.
– Като доайен на фамилията, успявате ли да съберете деца и внуци на обща трапеза?
– Опитвам се. Невинаги се получава, но се опитвам. И сега ще го въведем като правило – да се събираме на Коледа всичките заедно. Нещо като връщане към корените.
– Накрая няма как да подминем темата за именития ви баща. Как ще довършите изречението “За разлика от баща ми, аз…“?
– А така! Ох… Не мога! За разлика от баща ми… ох, ох, ох… Не знам какво да кажа…
За разлика от него, имам повече внуци!
И това е нещо!
– А сега “И аз като баща ми…”
– Обичам театъра! И без него не мога!
– Докато баща ви беше посоката, високата летва, какво беше за вас майка ви?
– Майка ми е посредникът. Нищо в моя живот като дете не е ставало, без тя да каже “Да”. Каквото и да искам, гледах първо нея да обработя. И след като кажеше “да”, тя обработваше баща ми, за да се получат нещата. Тя вършеше нещата. Аз трудно кореспондирах с него. Не за друго, а защото не го виждах много често. Той беше много зает – излизаше сутрин и се прибираше през нощта.
– Знам, че не сте успели да си размените прощални думи с баща си. Но има ли негови думи, които приемате като завет и се стремите да спазвате?
– Да. Да бъда честен и да обичам професията си. Той казваше: “Трябва да играеш с любов. Трябва да си обичаш ролята, колкото и малка да е, за да се получи. Без да я обичаш, не може да стане”.
– Как изглежда животът на 70 години?
– Стремя се да не им обръщам внимание.
– И все пак – хубав, тъжен, труден?
– Хубав, хубав! Животът е хубав! Щастлив съм, че децата ми са успели, утвърдени. Единият си има бизнес, другият непрекъснато нещо учи, сега се дипломира “Спортен мениджмънт”, ще започне работа. Та така, щастлив човек съм.
Щрихи към биографиятаИвайло Калоянчев е роден на 30 ноември 1954 г. Син на незабравимия Георги Калоянчев. Детството му минава по-скоро в театъра, отколкото в училище. Когато решава да кандидатства във ВИТИЗ, се подготвя без знанието на известния си баща. Завършва в класа на проф. Атанас Михайлов. Разпределен е в театъра в днешния Добрич. След това постъпва в трупата на Сатиричния театър. След прекъсване от 10 г. отново се връща към сцената. Една от най-емблематичните му роли е на Ганьо Балкански. В навечерието на 70-годишния си юбилей изживява най-голямото щастие – да гушне 4-то внуче. |
Мариана ПИЩАЛОВА