В последните седмици политическите наблюдатели и обществото бяха свидетели на поредния театър, разигран в парламента покрай избора на председател на Народното събрание. В основата на безпринципните договорки, задкулисие и сделки, целящи не друго, а да осигурят спокойствие на собствените си представители, бяха земеделците от Алианса за права и свободи. Докато ПП-ДБ опитва да трупа дивиденти от безплодни инициативи като изграждането на санитарен кордон около ДПС-Ново начало, които получиха подкрепата на близо 300 000 българи, формациите на Кирил Петков и Атанас Атанасов нямат нищо против да се гушкат с хората на Доган.
Последните гласувания за председател на Народното събрание са ярък пример за двуличната стратегия и огромния страх, който изпитват земеделците на Доган. Те демонстративно подкрепиха и д-р Силви Кирилов, и Наталия Киселова – кандидати с противоположни позиции и профили. Какво послание изпраща това? Че за тях принципите и ценностите нямат значение – важно е да се чувстват защитени от председателя на парламента, от когото зависи свалянето на имунитетите, а в групата на АПС има поводи да се страхуват заради престъпната биография на Джейхан Ибрямов и Марио Рангелов. Вместо да се изправят открито срещу обвиненията, те предпочитат да се спотайват и да търсят защита в кулоарите на властта.
Още по-скандално е поведението на останалите партии в Народното събрание, които изглежда удобно пренебрегват тази очевидна игра на АПС.
Важно е да се отбележи, че нито една от големите партии не постави въпроса за имунитетите на Ибрямов и Рангелов. Нито една политическа формация не се осмели да предизвика Аграрната коалиция на Доган за отговорност за действията на нейните представители. Това мълчание е не само подозрително, но и опасно за демокрацията. Вместо да се изправят срещу АПС и да настояват за прозрачност, партиите предпочитат да използват гласовете на „аграрната коалиция“ за лични политически дивиденти.
Подкрепата на депутатите на Доган за различни и често противоречиви кандидати показва ясно как работи тази формация – с едната ръка прави “джентълменски” жестове към едни партии, а с другата подсигурява собствения си интерес. Стратегията е проста: да се осигури благосклонност от всяка страна на политическия спектър, за да се минимизират рисковете от реални разследвания или политически атаки.
Тук се крие и ключовият въпрос: как останалите партии гледат на тази безпринципност? Подкрепата на АПС е като отрова в политическата система – съблазнителна, но с дългосрочни негативни последици. Всяка партия, която се възползва от техните гласове, става съучастник в поддържането на модела на задкулисие и липса на отговорност.
